Договора от Лисабон

ЕС, който е най-големият политически център, има в състава си досега 27 държави. През 2004 г. обаче, когато броят само на 25 държави, той стана неуправляем и започна да губи своя демократичен характер. Ето защо по това време въпросът за приемането на Конституцията за Европейския съюз се появи рязко. Няколко години от развитието му позволиха да се създаде демократичен закон, който впоследствие да бъде подписан от всички участващи държави. Но само 18 държави го подписаха. Следователно повечето норми на закона трябваше да бъдат заличени или изменени.

Новият документ за реформите се нарича "Договорът от Лисабон", той не използва думата "Конституция" и бе подписан на 13 декември 2007 г. капитал на Португалия всички 27 държави структурата на Европейския съюз. По този начин този договор заменя старата конституция На Европейския съюз и имаше за цел да реформира системата за управление на Европейския съюз и също така да стане основа за функционирането на ЕС през следващите двадесет години.

Лисабонското споразумение укрепи баланса между интересите и целите членки на ЕС, като по този начин даде статута на "велика сила" на последната.

Текстът на този договор измени основните три документа За Европейския съюз: Договорът от Рим, Договорът от Маастрихт и ядрена енергетика. Правното основание на Съюза е два актуализирани акта: DES и DFES, и двете имат еднаква правна сила.

ДЕК включва основните задачи и цели, основите и принципите на ЕС. Той описва методите на сътрудничество на участващите държави, както и очертава дейностите на Съюза в областта на външната политика и политиката за сигурност. ДФЕС разглежда посоката на политика на ЕС, нейната свобода, законност и безопасност, както и система за регулиране на външните комуникации, финансирането.

Договора от Лисабон има редица протоколи, които са неразделна част от основните договори. И така, те или изясняват разпоредбите на договорите, или формират позицията на определени държави по различни въпроси. В допълнение, този Договор систематизира принципа на компетентност, т.е. Европейският съюз няма право да надхвърля компетенциите, които той предоставя от участващите страни.

Също така, Договорът от Лисабон предвижда тристепенна система на управление на Европейския съюз, която се състои от институции, които имат правомощия, други органи, създадени въз основа на решенията на институциите и така наречените институции.

Към институциите бяха добавени две структури: Съветът, който е най-висшият орган на политическата власт, и Централната банка. Съветът има председател, който е избран за две години и половина, както и върховният представител на ЕС по въпросите на политиката на сигурност и външните работи. Броят на членовете на Съвета на депутатите не трябва да надхвърля седемстотин и петдесет и един.

Договорът от Лисабон предвижда, че трите държави представляват, така нареченото председателство на Съвета, тази длъжност е ангажирана в продължение на 18 месеца.

Участващите държави имат правото да сключват договори със себе си, в случай че не противоречат на споразуменията, подписани от Европейския съюз, или няма да надхвърлят нейната компетентност.

По този начин Лисабонската конвенция предостави на ЕС възможността да дефинира и приложи външната политика и политиката за сигурност, включително да се занимава с функционирането на вътрешния пазар и митническия съюз, търговските, икономическите, териториалните и социалната политика. Освен това ЕС има правото да се занимава с въпросите на енергетиката, обществения ред, транспорта, околната среда и здравословните проблеми и много други въпроси. ЕС се ангажира да предостави помощ и подкрепа на всички участващи държави в областта на образованието, културата, туризма и медицината.